Мисля си тия дни за четиримата души, които влязоха в черната статистика. За 38-годишната майка от София, за човека от Сандански и за мъжа от "Редута", който преди това уби и малкото си дете.
Тези новини сякаш ни убягват покрай преговорите за новото правителство...
Трима възрастни и едно детенце вече не са между нас. Дори и да успеят да удължат живота на самозапалилите се, те скоро ще умрат.
Опитах се да пиша коментари във вестниците под страшните новини - че това, да посегнеш на своя или на чужд живот, е нещо крайно неприемливо, безумно, но сякаш никой не ме разбра.
А то е именно такова – грозно, неприемливо и безумно деяние. Каквито и да са мотивите, подобни публични прояви са недопустими.
Сякаш забравяме - или не осъзнаваме: човек е вечен. Веднъж получил битие, няма излизане от него. Небитие няма.
Дори и да убиеш тялото си, душата продължава да живее. Има единствено вечно битие. Тук то е факт, а отвъд - вечна радост или вечно страдание. За самоубийците участта е вечно страдание, уви.
Миналата есен, когато писах "Измама", книгата ми за самоубийците, имах предвид точно това - че Бог не може никой да Го измами. Никой не може да се откаже от живота. Колкото и да му изглежда труден той. Разбира се, може да се опитаме да се самоизмамим, като допуснем, че ще изчезнем, след като убием тялото, но... ако се окаже, че после пак сме живи?!
Не е ли твърде голям този риск?
Бог да помогне на тези тъжни хора, които сега берат души в болниците в страшни мъки.
А не онези от вас, на които дори само издалеч минават някакви мисли за съпричастност към подобни постъпки, ще кажа:
Ей, хора, събудете се! Животът по-често е хубав. На тази земя винаги има някой, които ви обича. И дори да мислите, че няма такъв човек, бъдете сигурни, че Христос ви обича. Наблюдава ви и бащински очаква, когато имате трудности да се обърнете към Него само с две думи: ''Прости ми и ми помогни...''
